Изневяра

Не, не е това, за което най-често се сещаме, когато чуем това понятие. Ще ми се да поговоря за една друга изневяра, най-тежката, според мен – спрямо себе си. Съвременният човек страда все повече от нещо, което бих нарекла себепредателство.

Симптоми:
1. Социално желателна маска
2. Фалшива усмивка
3. Дълбока неискреност
4. Хронично преглъщане на емоции и чувства
5. Реч в стил „Думам ти дъще, сещай се снахо”
6. Запълване на мълчанието, защото е неловко, а е неловко, защото има емоции, които могат да се проявят, ако не ги убием с думи
7. Перманентни вътрешни конфликти
8. Подтиснати потребности

Патологични рискове:
1.Душевен и телесен дискомфорт
2.Изгубване на себе си
3.Усещане за празнота и липса на смисъл

Спомням си един филм от детството ми – Приказка без край, по едноименния роман на Михаел Енде.
Главният герой трябваше да спаси света на човешката фантазия, който се рушеше, защото хората все по-малко мечтаели и преследвали бляновете си. Пратеникът на кралицата на Фантазия – Атрею, трябваше да намери лек за нея, защото бе тежко болна. Той бе изправян пред различни препятствия по пътя към мисията си.

Първото представляваше два, огромни, каменни сфинкса, чиито очи изстрелват огнени лъчи, които унищожават преминаващия, ако се усъмни в себе си и вярата си.

Толкова очи се взират, понякога, в нас с укор, недоверие, отхвърляне, присмех, атакувайки самооценката ни, че се разпадаме и разпиляваме. Усъмняваме се в съдържанието си, подменяме го, губим вярата в себе си и започваме да водим живот, подчинен на чужди очаквания, разбирания и представи. Страданието расте, вътрешните конфликти ни разкъсват, защото сме предали същността си и сме станали „социално желателни”, започнали сме да „изглеждаме“, вместо да „бъдем“.

Изневеряваме на мечтите си, отказваме се от идеалите и каузите си, а това ни изпразва от съдържание. Кухата черупка е най-чуплива и уязвима – един удар или падане я разпръсква на парченца.

Трудностите и препятствията би следвало да са провокации, които да ни калят, да ни обогатят с опит и умения, но не и повод да се откажем от пътя си.

„Не съм се провалил. Просто съм открил 10 000 начина как не може да стане” Цитатът е на Т. Едисон по повод опита му да изобрети електрическата крушка. Е, днес имаме крушки, защото този човек е преминал уверено между очите на сфинксовете и не се е усъмнил в успеха си.

Второто препятствие бе огледало, което разкрива истинската и пълна същност на този, който се огледа в него. Отражението показва и онази част от нас, която не приемаме или се страхуваме да видим – сянката.

В психологията понятието сянка обозначава всичко онова, с което отказваме да се идентифицираме и да проумеем, че е част от нас – тъмната ни половина. Тя съдържа страхове, подтиснат гняв, срам, омраза, завист, ревност, слабост – качества, които не искаме да допуснем, че носим в себе си. В това огледало войнът може да открие, че е плах, умният, че е глупав и т.н.

Предизвикателството на огледалото е, че малко хора издържат на това отражение – повечето бягат панически, или отказват да възприемат цялостната си същност и продължават да живеят частични и половинчати. Само истинският герой издържа на този образ и го приема, за да продължи цял и осъзнат пътя си. И успява!

Цял и осъзнат – това е ключът към вътрешния мир и хармония! Да се свържем с всички аспекти на личността ни – добрите и лошите, красивите и грозните, успешните и провалящите се, силните и слабите.

Ако отхвърляме части от себе си, защото не се вписват в представата ни за „човекът, който трябва да бъда“, ще живеем в предателство – себепредателство.

А предадените, отхвърлени образи ще се бунтуват, отмъщават, страдат, … и най-вече – ще ни връхлитат отново и отново, все по-силно, докато ги приемем и им подадем ръка. Помнете, че приемам, не означава – одобрявам, приемам означава, че разбирам. Например – „Не одобрявам, когато постъпвам егоистично, но приемам, че понякога съм такъв.“

Не приемам означава – „аз не съм лош – обстоятелствата ме принудиха да постъпя лошо“, „аз не съм ревнив – тя/той ме провокира с поведението си“, „аз не съм егоист, просто и аз съм човек и имам право да се съобразя първо със себе си, от време на време“, … Всичко онова, което звучи като оправдание за поведението ни, всъщност е неспособността ни да приемем определени качества като част от нас.

По пътя към израстването и осъществяването ни като пълноценни личности е необходимо да сме подготвени, да се изправим пред тези две отражения – външното и вътрешното, сфинксовете и огледалото. И… да издържим, да останем верни на същността си! Най-много боли, когато изневеряваме на себе си, най-много енергия губим, когато поддържаме форма, която не отговаря на съдържанието ни!

Затова, вървете уверено сред очите на сфинксовете, не им позволявайте да унищожат вярата ви и стойте спокойно и открито пред огледалото, приемайки цялостния си образ.

И още нещо – връщайте се, понякога към старите приказки, може би ще откриете нови поуки!

Емоционалността не е диагноза

Напоследък наблюдавам една тревожна тенденция – част от естествените човешки състояния да се квалифицират и приемат като патологични. В медийното и интернет пространство се напълни с диагнози, които в голяма степен са неоснователни или повърхностни.

Ако, преди години проблемът на хората беше липсата и недостиг на информация, сега е обратното – излишък, море от данни, в което обикновения човек може да се изгуби и удави, поради невъзможност да я филтрира. Няма как във всяка една сфера да изградим критерий за подбор, да отсеем житото от плявата. Днес за всеки проблем, включително здравословен, масово хората питат гугъл, ровят се във форуми, четат вестници, слушат „телевизора“ и съответно сами си поставят диагнози, назначават си лечения, разменят си рецепти, което е несериозно, а често и опасно.

Съществува така наречения „синдром на студентите по медицина“ – обучаващите започват да се притесняват, че са болни от какво ли не, защото, изучавайки съответната материя откриват у себе си различни симптоми. Навлизайки по-дълбоко в нещата, с времето установяват, че един симптом не е диагноза. Истината е, че няколко симптома образуват синдром, а няколко синдрома – диагноза. Това няма как да го установи гугъл или някакъв форум, иначе ние терапевтите нямаше да учим по 10 години.

Преди време получих информация от един американски сайт за психотерапия, за който съм се абонирала на тема – „Как да се справим с депресията след загуба на близък“. Започнах да чета коментарите на колегите, имаше ценни неща. Реших да задам въпрос – Как преценявате, че човекът е в депресия – все пак психологията е неточна наука? Няколко съвпадащи отговора ме изумиха – „Ако две седмици след загубата, човекът продължава да е унил и страда, значи е изпаднал в депресия“. Две седмици за траур?! Това не е нормално! Ние, поне, имаме 40 дни и въпреки това, зависи от загубата, от силата на връзката, смятам, че е нормално да продължи и повече. Разбира се, има много фактори, които са от значение, но не смятам, че е нормално човек да се справи с болката от загуба за две седмици – ако го направи ми звучи по-патологично.

Определението за патология гласи: При промяна в условията, липса на промяна в системата. Здравето, погледнато от тази призма, представлява способност за адаптация, възможност да отговоря адекватно на промените в заобикалящия ме свят със собствената си промяна. В този смисъл всяка болка, загуба, стрес, раздяла, … в живота ми е логично да доведе до съответното емоционално състояние – тъга, скръб, гняв, … Не е естествено, нещо повече – безумно е да изискваме от себе си и другите да се запази равновесие или спокойствие, когато средата ни атакува. Именно разклащането ми помага да се задържа и да възвърна баланса си, вместо да се срина. Представете си, че сте в превозно средство, което прави рязък завой или набива спирачки, какво правите обикновено – накланяте се, залитате, следвате движението, защото ако опитате да запазите непоклатима позицията си, ще се ударите или ще паднете. Същото е с душевните ни състояния – нещо ни разтърсва и ние реагираме с адекватната емоция.

В работата ми често задавам един въпрос на клиентите – Как си представяте да се чувствате, когато се справите с проблема, който ви притеснява, каква е промяната, която очаквате? Много често съм получавала отговори като: „Ами, да остана спокоен, когато настъпват негативни събития“, „Да не се разстройвам от неприятните неща“, „Да не се притеснявам, когато ми предстои нещо важно и трудно“, „Да не страдам от раздялата“, … Обикновено казвам – Тоест, искате да не чувствате, да се освободите от емоциите си. Няма как да стане, освен, ако не сте робот!

Преди няколко дни попаднах на заглавие: „Да се освободим от емоциите си – мисията възможна.“ Това е абсурдно и нездраво! Как ще живеем без емоциите си?!

Понятието емоция идва от латинската дума „emoveo“, чийто корен/move/ означава движение. Движението е живот. Да се освободим от емоциите си означава да спрем да се движим, да изпитваме, да се вълнуваме – звучи ми плашещо, все едно да рисуваме само с един цвят.

Непрестанно се популяризират техники за освобождаване от емоциите/понятието свобода в случая ми звучи не на място/ – като да имате аналгин, който всеки път потиска болката ви – това не е лечение, гласът на тялото е от значение и не бива да го заглушаваме, емоциите са гласът на душата – не го отнемайте, а се вслушвайте.

Човеците сме емоционални същества и това е едно от богатствата ни. Това, което може да ни вреди е дозата, в която изпитваме, но не и самото чувство. Тъгата, все още не е депресия, вълнението и притеснението, все още не са страхова невроза, гневът не е задължително патологична агресия, а нормални състояния и реакции, отговарящи на провокациите на средата. Принципът е такъв: Нещо се случва отвън, то провокира определено усещане вътре в мен, на което придавам някакъв смисъл и съответно реагирам навън – давам отговор на стимула, това е естествен процес. Всичко зависи от степента и продължителността на преживяването, но не и от наличието му. „Значи съм нормален?“ ме питат плахо, с прокрадващо се облекчение.

Много от хората, които търсят психологическа помощ не се нуждаят от терапия в смисъла на промяна, а от яснота и подкрепа, за да се съхранят и останат верни на себе си. По-чувствителните и сетивни личности реагират и преживяват действителността по-емоционално/с по-голямо вътрешно и външно движение/, но това, все още, не е патология, а степен в рамките на нормата.

Ако перифразирам мисълта на Ботев – „Свестните днес считат за луди“, ще се получи – Емоционалните днес считат за луди. Не го приемам за естествено! Емоциите са движение, а движението е виталност! Емоциите са универсалният човешки език, чрез който се свързваме, съпреживяваме, състрадаваме, … – без тях ще настъпи празнота – дистанцираща празнота.

Здраве и болест

Иска ми се да разгледам темата за здравето и болестта. Какво е здраве и какво е болест? Какво е разбирането ни за тези понятия.

„Болестта (на лат. morbus) е състояние на организма, предизвикано от действието на прекомерно силни или необичайни дразнители, протичащо при нарушена хомеостаза и понижено качество и ефективност на жизнените процеси. Проявява се с ограничена приспособяемост към условията на средата. Представлява дълбоко и трайно отклонение от нормалната жизнена дейност на организма, съпроводено със структурни (в анатомията на органа) и функционални (в изпълнението на функциите на органа) изменения в него.“

Структурните нарушения се съпътстват от функционални, но функционалните могат да настъпват и без да е изменена структурата (анатомията). Например, фрактурата на крайник е структурно нарушение (целостта на костта е нарушена), което води до ограничена подвижност (функционално нарушение) на съответния крайник. За сравнение, ако ни стреснат – сърдечният ритъм се ускорява (функционално нарушение), но сърцето (структурата) ни е здраво.

Системните функционални нарушения, обаче, могат да доведат до структурни – ако, например, често сме гневни това води до повишена киселинност в организма (функционално нарушение), която в един момент може да разруши зъбите ни или да предизвика язва на стомаха, хранопровода (структурно нарушение).

Когато се лекуваме ние най-често се заемаме да атакуваме нарушените функции и структури – пием хапчета, които да ни успокоят и да нормализират ускорения пулс, кръвно налягане, променяме хранителния си режим, за да предпазим язвата от нарастване и т. н.

В цялата тази схема на лечение пропускаме нещо много важно – и функционалните и структурните нарушения се явяват резултат от нарушена хомеостаза (баланс), както се казва в определението за болест. В този смисъл ние се борим срещу болестта, а не за здравето, защото се фокусираме върху следствието, а не върху причината. Ако трябва да илюстрирам това, използвайки примера с повишената киселинност в тялото, който дадох по-горе, киселинността представлява резултата, а гневът е причината. Няма как да възстановим здравето, атакувайки само резултата. В най-добрия случай ще имаме отсъствие на болест (неизвестно за какъв период), но не и здраве.

Всъщност, понякога, лечението насочено само към резултатите не само, че не ни прави по-здрави, но изпраща проблемите ни на по-дълбоко и често по-опасно за организма ни ниво. Да кажем, премахването на една алергия, без да е атакувана причината, която я поражда, може да доведе до поява на астма в последствие. Това се случва, защото причината търси път за изява – ако сложим стена на пътя, тя ще потърси нов, както водата заобикаля преградите по пътя си.

Ще дам друг пример – ако сте склонни да посягате към храната, по-често от необходимото, но в един момент решите, че искате да отслабнете и ограничите храненето си е възможно да прибегнете към алкохол, цигари или да развиете болест … Важно е да откриете какво ви е подтиквало да прекалявате с храната, а не просто да я намалите.

От практиката си на терапевт съм се убедила, че организмът ни е изключително мъдър и никога не предприема безсмислени действия – може някои действия да ни се струват неприятни или болезнени, но винаги имат смисъл.

Болестите и проблемите (телесни и душевни), които възникват са в резултат на авторегулацията и стремежа към равновесие на тялото и психиката ни. Често, онова което определяме като патология или отклонение, всъщност е защитен механизъм, който тялото или душата ни използват, за да се предпазят от нещо по-страшно. Затова преди да решим, че нещо ни пречи и искаме да го премахнем, трябва първо добре да проучим какво го е създало, как и кога е възникнало и каква функция изпълнява. След това е нужно да изградим алтернатива и чак тогава можем да премахнем онова, което определяме като болест или проблем. В противен случай е все едно да хвърлите патериците си, понеже ви дразнят, без да сте се погрижили за здравето и стабилността на краката си.

В този смисъл болестите и проблемите са шанс за развитие и израстване, а не пречка в живота ни. Здравето не е константа, а процес. Процес на обогатяване и развитие. Болестта е сигнал, че развитието е спряло или нещо му пречи да продължи. Лечението следва да се насочи към възстановяване на развитието, а не към заглушаване на сигнала – когато пресичате улицата и чуете клаксон спирате, връщате се назад или ускорявате крачка напред (предприемате действие), а не си запушвате ушите, защото звукът е силен и неприятен. Сигналите, които душата и тялото ни подават под формата на болка, неприятно усещане или дразнения са „клаксони“, които е важно да чуем, защото целят да ни предпазят, да ни помогнат. Вслушвайте се и не ги заглушавайте! Здравето и болестта не са противоположности, а различни състояния на виталността.

Хората казват: „Времето лекува.“ Времето не винаги лекува, може и да разболява – зависи какво се случва, докато тече. Само по себе си то не е панацея за болежките и проблемите. Не е важно времето да минава, важно е как минава. Нерешеният проблем, неизплаканото страдание, подтиснатият гняв се задълбочават във времето и ескалират. Ако болката се усилва, това е сигнал да и обърнем повече внимание, а не да я пренебрегваме или да чакаме да отмине от само себе си.

Заедно можем повече

Има някои неща, които разбирам, но ми е трудно да приема. Професията ме е научила, че за всяко нещо има обяснение, всяко следствие има причина. Въпреки това, понякога, не е достатъчно. Поне за мен.

Мисля си, че най-страшното в съвремието ни е безразличието.

Вървим в тунели, живеем в изолатори. Някак, не осъзнаваме, че хората около нас, свързването, общуването са най-истинското в живота ни.

Обградили сме се със защитни стени, огради. Опитваме се да комуникираме с другия, седейки пред екрани, но колкото и да се взираме в екрана, той може да отрази единствено собствения ни образ. Само огледалото на очите е способно да разбие самотата и изолацията, да върне светлината, да сгрее душата.

Сами ковем затворите си. От какво се пазим?

Учила съм, че най-жестокото, спрямо едно дете е да бъде пренебрегнато, невидимо. По-жестоко е от физическото насилие, дори (насилието, поне, е някакво отношение, макар и с отрицателен знак) – така пише в дебелите книги. Последиците са ужасни. А като пораснали какво правим, как живеем?! Не е страшно само за децата, страшно е и за нас възрастните.

Вървим с „широко затворени очи”, пазим се от чуждото страдание, извръщаме глава, а когато имаме нужда и ни боли получаваме същото – каквото повикало такова се обадило (е, не всички). Благодарна съм на работата си, защото ме среща с хора, които виждат, чувстват, вслушват се, техните сетива са отворени. Това ми помага да съхранявам вярата си, дава ми сили да продължавам да вървя, дори когато наоколо е тъмно. Всъщност мракът не е непрогледен, просто е необходимо по-дълго да се взираш, за да видиш.

Нима е толкова трудно да отворим очите си, душите си, да възвърнем сетивата си? Време е да си дадем сметка, че сме Едно, клетки от един организъм – не по-добри или по-лоши, а просто с различна функция!

Чудото отвътре

Има един период от живота ни, в който се надяваме и вярваме на чудесата отвън.

Вярваме в приказки и очакваме да ни се случат, вярваме в принцове и принцеси и очакваме да ни открият, вярваме в щастието и очакваме да дойде при нас, вярваме в красивите приключения и очакваме да се появят, вярваме в голямата любов и очакваме да ни се разкрие – ненадейно и зашеметяващо, вярваме, че сме родени за нещо велико и голямо и очакваме то да ни сполети.

Но един ден ни оставят в гората (или сами навлизаме в нея) като Хензел и Гретел. Изгубваме се, но все още вярваме и… чакаме да ни намерят.

Времето минава, тъмнината нараства, страховете се надигат, надеждата бавно се стопява и изведнъж осъзнаваме, че никой няма да дойде.

Сами сме – с болката и уплахата. Идеалът за вълшебния свят и безоблачното бъдеще се срива, почвата под краката ни, сякаш, изчезва. Озъртаме се за пътни знаци, но наоколо е мрачно и мъгливо. Няма я добрата фея, нито мъдрият магьосник. Чувстваме се излъгани, разочаровани, предадени.

Криза. Първо я отричаме – „Не, това не може да се случва!”, после идва гневът – „Защо на мен, не е честно!”, опит за сделка – „Всичко ще направя, обещавам, само да изляза от това”, идва ред на депресията – „Край! Явно всичко свърши. Нищо няма смисъл. Животът е гаден.” За съжаление някои от нас спират тук и „блатото на тъгата” ги поглъща и завлича все по-навътре в бездната.

Други, обаче, си спомнят приказките и пътят на вълшебните герои. Как се излиза от беда? Ами, като начало, май трябва да приемем, че се е случила. Ситуацията е такава каквато е. Изгубили сме нещо, навярно, а може би никога не го е имало, може би е било илюзия.

Имаме нужда от време, всяка загуба изисква период на траур.

И тогава постепенно откриваме, или по-скоро си припомняме, че всеки край е едновременно и начало. Оглеждаме се, ослушваме се, опипваме обстановката и започваме да осъзнаваме новородената реалност. Нямаме вълшебна пръчица, но имаме сетива, които ни служат за радари и могат да ни ориентират, нямаме вълшебно килимче, но имаме собствените си крака, които могат да ни отведат в посоката, която изберем, няма горски духчета, да ни упътят, но имаме интуиция, на която можем да се доверим, няма кой да ни носи на ръце, но можем да протегнем нашите ръце към някого за помощ или ласка, …

Правим малки крачки – плахи и неуверени в началото, но все пак се движим. Прохождаме отново, този път сами – без проходилки и родителска опора.

Детската наивност си е отишла, за да се роди нещо много по-силно и трайно – вярата в себе си. Чудото е в нас, не е отвън, а щом е в нас вече няма как да го изгубим.

Чудото отвътре може да създаде приказката, за която мечтаем, може да ни заведе при принцовете и принцесите, с които искаме да се свържем, може да извае светоглед, чрез който да бъдем щастливи, може да предприеме приключенията, за които сме бленували, може да открие, поддържа и развива голямата любов, може да превърне съществуването ни във велика и осъзната мисия.

Всеки от нас носи в себе си зародишът на чудото отвътре, но той е откриваем единствено с „вътрешните очи”. Ако гледаме само навън – няма да го забележим. И все пак той е там и ще чака, колкото е необходимо, докато се откажем от външните чудеса, оплачем загубата си и погледнем навътре – тогава ще се роди – чудото отвътре.

Храната

Иска ми се да поговоря за храната в малко по-широк и символичен аспект.

Всеки човек е изпитвал чувството на глад и знае колко силно се отразява това върху настроението, поведението и функционирането му.

Народната мъдрост е създала множество поговорки, изхождайки от опита в тази посока – „Гладна мечка – хоро не играе”, „Храната прави борбата”, „Когато ям съм глух и ням”, „Гладна кокошка, просо сънува” и т. н.

Съществуват, обаче, и други измерения на глада – глад за емоции, глад за любов, духовен глад, сетивен глад, глад за смисъл. В забързаното ни, материално ежедневие душите ни са хронично недохранени и последиците от това рефлектират във всички сфери на живота ни – здраве, работоспособност, партньорство.

Хубаво би било да мислим за ежедневната си здравословна диета в пряк и преносен смисъл.

Ще започна със сетивата. Първото и най-голямото от петте е кожата ни. Тя се нуждае от грижовна стимулация – физически контакт (ласки, нежност), вода, приятна материя (дрехи, завивки), въздух, допир (с хора, предмети, природа). Отделете време да нахраните кожата си – прегърнете близък човек, спрете за минута и почувствайте полъхът на вятъра, погалете тревата, потопете се във вода, пригответе храната си, докоснете пясъка, …

Очите имат нужда от красива гледка. Наблюдавайте природата (зеленият цвят успокоява), насладете се за миг на лицето на любимия, зарейте очи в изгрева или залеза, в звездното небе, посетете изложба, обърнете внимание на красивата архитектура,край която минавате, задръжте погледа си върху детска усмивка.

Слухът – приятна музика, любими гласове, песента на птиците, шумът на реката или морето, смехът на хората, красивите думи.

Обонянието – дъх на цветя и дървета, любим парфюм, ароматни свещи и кристали, косите и кожата на любимата (любимия), свеж въздух, приятно ухаещ плод, …

Вкусната и здравословна храна е удоволствие и грижа за рецепторите в устата и цялото тяло. Когато се храним ние не просто удовлетворяваме глада, а изпращаме енергия и определени вещества до всяка наша клетка.

Сетивата са невидимите антени, които ни свързват със света – хубаво е да са добре настроени и обгрижени.

Емоциите. Малко хора си дават сметка, че всяка една емоция е не само душевно преживяване, но и огромен диапазон от биохимични реакции в тялото. Ако, например, често сме гневни това поддържа висока киселинност, повишено кръвно налягане и системно изливане на кортизол в организма, което може да доведе до проблеми в устната кухина, язва, гастрит, инсулт, … От друга страна радостта, смехът водят до отделяне на ендорфини, които стимулират и засилват имунната ни система, правейки ни по-устойчиви на всякакви вируси и атаки от външната среда.

Помислете за емоционалната си храна. Намирате ли време да се посмеете, да се радвате на живота, да изразите топлите си чувства, да приемете и дадете любов и нежност?!

Не на последно място е и духовната храна, която утолява гладът за смисъл. Зная, че времето на много от нас е оскъдно, но тук става въпрос по-скоро за качество, отколкото за количество. Понякога не е нужно да прочета огромна, дебела книга, а просто да започна деня си с някоя крилата мисъл, която да ме вдъхнови, или да заменя безцелното щракане на каналите с един добре подбран филм, или да заспя с красива музика. Винаги има начин, ако има желание и осъзнатост.

Важно е и как усвояваме храната (във всичките и значения – буквално и символично). Всъщност храненето е процес, в който интегрирам нещо от външния свят във вътрешния си. Помислете как протича при вас този процес – подбирате ли грижовно и внимателно онова, което ще „погълнете”, давате ли си време да го „предъвчете” достатъчно, за да го смелите добре и пълноценно да го усвоите.Начинът, по който се храните може да ви подскаже много неща за начина, по който живеете, както повечето ни навици и привички. Дали ядете бързо и ненаситно, но после ви натежава и не успявате да „смелите” храната (емоциите, информацията). Или се лишавате и ограничавате прекалено? А може би нямате отношение към процесът на хранене (усвояване на външния свят) и го правите по инерция, между другото и по този начин във вас попадат вредни и некачествени вещества.

Отделете си няколко минути и помислете върху това. Може да ви хрумне нещо, може да откриете нова информация за себе си, може да решите да промените навиците си, което ще промени и живота ви.

Усмивката

„Усмивката ще ти даде десет години повече живот.“ Китайска поговорка.
В народните мъдрости има повече истина, от колкото в множество научни изследвания, защото поговорките стъпват върху столетия житейски опит. Не случайно разликата между знание и мъдрост е голяма.
Усмивката, наистина е здраве – не само емоционално и душевно, но и в най-тесния медицински смисъл. Когато се усмихвате в тялото се отделя ендорфин (хормонът на щастието), който укрепва и подсилва имунната система, а това прави организмът ви устойчив на атаките от средата, понижава болката, предпазва ви от вируси, настинки и множество други заболявания. Всички изследвания сочат, че хората, които се смеят повече и са позитивно настроени се възстановяват много по-бързо и пълноценно след физически или душевен срив, от негативно настроените. Има статистики, които доказват, че хората, които се смеят повече и гледат позитивно и ведро на живота боледуват по-рядко, от останалите и се реализират по-успешно във всички сфери.
Всъщност, позитивното мислене е мислене с акцент и вяра в добрата страна на нещата, а не нереалистичен розов филтър – чашата е на половина пълна, грешката е урок, а не доказателство за неспособност, тъмнината е необходима, за да открием светлината, доброто рано или късно побеждава, ако една врата се затвори, то друга се отваря,… Погрешно е да се смята, че оптимистите са хора, които нямат трудности, болки, загуби или, че си затварят очите и не ги забелязват. Просто ги приемат като нормална част от живота, а не като нещо нередно, което не бива да съществува. Здравето и болестта не са противоположности, а различни състояния на виталността.
Позитивната нагласа вижда цялостната картина (позитум означава цялостен, даден), двете страни на монетата, смисълът в проблемите и болките и ги приема като нещо естествено, което има своето място и послание в живота ни. Песимизмът отчита само минусът, фокусира се върху него и приема, че не е редно да съществува, което отклонява енергията, необходима за разрешаването му (на проблема, дефицита) и я съсредоточава върху негодуванието и страданието, а това задълбочава нещата.

В психологията има нещо, което наричаме самоосъществяващо се пророчество – ако се настроим на определени мисли и си ги въртим постоянно в главата, шансът да се превърнат в реалност е много голям (представете си, че вървите от точка А към точка Б и през цялото време си мислите как може да се спънете по пътя, постоянно се взирате в земята – нужно ли е да кажа, че най-вероятно ще се спънете наистина, лошото е, че ще си кажете: „Знаех си!“, вместо: „Сам си го направих“).
Самоосъществяващото се пророчество, обаче, има и друга страна – слънчева и усмихната, можем да опитаме да сътворим такава реалност.
Ако се чувствате подтиснати, опитайте да се усмихнете – в началото ще е нелепо, дори гротесктно, но постепенно ще усетите, че настроението ви се подобрява. Радостта, обикновено, е следствие на положителни емоции, но може да бъде и резултат на нагласата ни. Освен това, когато мимиката ни изразява усмивка, това е сигнал за мозъка, че се радваме, което провокира отделянето на определени химически вещества, които ни карат да изпитваме удоволствие. Връзките винаги са двупосочни – емоциите ни създават телесни реакции (мимики, жестове, промяна на биохимията в тялото), а телесните реакции могат да извикат адекватните емоции. Ако се намръщите и останете така известно време в главата ви ще започнат да нахлуват отрицателни мисли и обратно, ако се усмихвате, постепенно, в съзнанието ви ще се появят положителни мисли или спомени.

Често не си даваме сметка, че излъчваме купища негативна енергия в пространството, после тя ни се излива на главите, защото в природата нищо не се губи, след това отново започваме да мрънкаме и да подаваме ново количество негативизъм наоколо и така създаваме един безкраен, отрицателен, енергиен кръговрат. Да променим мислите си, значи да променим живота си! Една мъдрост гласи: Ако правите това, което винаги сте правили, ще ви се случва това, което винаги ви се е случвало! Промяната не е лесна работа (като психотерапевт знам това прекрасно), но е единствената възможност да сменим посоката на пътуване!

Изводите ще направите след време, а за начало са ви необходими само вяра, мъничко търпение и……. усмивка! Приказките с щастлив край не са идеалистични измислици, а забравена митология! Спомнете си! Повярвайте! Осъществете го!

Хората,които познавам, постигнали големи успехи в живота си са вярващи в себе си, в живота и радостта, което не означава, че по пътя им няма и не е имало трудности и препятствия, просто приемат тези неща като проблеми, затруднения, предизвикателства, но не и като задънени улици.
„Нека всички се срещаме с усмивка, защото усмивката е началото на любовта.“ Майка Тереза
Няма по-голям извор на щастие, от това да обичаме и да се чувстваме обичани. Усмивката е универсалния език, който изразява топлите ни чувства, без оглед на раса, възраст, култура, националност,… Затова я сравняваме със слънцето, казваме, че стопля сърцето, грее като зората, разпръсква мрака. Чрез усмивката ние се свързваме, казваме на другия – радвам се, че те виждам, че си тук, че те има, а това наистина е любов. Затова усмихвайте се – обичайте!
Щастието не е цел, то е начин на живот… с усмивка!:)

i.kirqkovaСтатии