Кутийката

Когато пристигнах беше късно. Него го нямаше. Принципно не закъснявам, но днес… Вратата зееше безпомощно. Празно. Никога не е било по-празно!

Защо си е тръгнал, защо не ме е изчакал? Цветята във вазата са изсъхнали и напомнят колко кратко трае един откъснат живот! Пердето се люлее от вятъра. Стаята бе останала без душа. По нищо не личеше, че някога тук е живял някой. Често и ние хората изглеждаме така – празни тела, тела без души. Всъщност е логично едно празно тяло да остави празна стая.

Къде ли е отишъл? Исках да говоря с него, да му кажа толкова неща, да напълня тялото му, да… Късно!

Отидох на поляната пред къщата. Имах нужда да събера мислите си.

– Коя си ти? – едно момченце стоеше до мен. Сякаш се бе появило от нищото.

– Аз съм една закъсняла жена.

– За какво си закъсняла?

– За един разговор.

– Ще ме полюлееш ли?

– Ами… да, разбира се! – разговарях с това дете сякаш всичко бе напълно естествено, сякаш го познавах отдавна и присъствието му на поляната бе нещо съвсем нормално. Всъщност не знаех нито кое е, нито от къде е дошло, нито , дори, дали е реално или обърканата ми душа е започнала да халюцинира.

– Имаш тъжни очи. Сигурно си мъдра.

Усмихнах се. – Защо?

– Защото мъдрите хора усещат, когато нещо не е наред и се натъжават.

Вятърът рошеше косата му при всяко движение на люлката, очите му искряха, отразявайки лъчите на слънцето, крачетата му игриво ритаха и пореха въздуха. Всеки сантиметър от тялото му беше пълен с живот.

– Какво ще правиш като си тръгна?

– Не знам!

– Това не е добро начало, даже никак! Когато хората не знаят какво да правят вършат големи глупости.

За втори път се усмихнах. – Има хора, които вършат глупости, въпреки че винаги знаят какво ще правят.

– Това е, защото само си мислят, че знаят! Спри люлката! Искам да сляза. Сега ти седни, а аз ще те полюлея!

Подчиних се, въпреки че никак не обичах да се люлея.

– Какво толкова ти харесва в люшкането?

– Усещаш по-силно въздуха.

Докато се учех да усещам по-силно въздуха се замислих как, за да тръгне напред люлката първо трябва да отиде назад. Може би, за да продължа трябва първо да се върна някъде, може би съм загубила нещо в миналото, което ми е нужно и трябва да го намеря, за да продължа към бъдещето.

– Какво откри? Очите ти се промениха.

– Мислех си за движението на люлката и реших, че прилича на движението на живота. Май трябва да се върна някъде…

– Казах ти, че си мъдра!

– Само дето не знам къде точно.

Той пусна люлката и тя постепенно спря.

– Ела да ти покажа нещо!

Изпитвах огромно удоволствие от начина, по който ме командваше. Тръгнах след него. Заобиколихме къщата и се озовахме от другата страна, където се намираше задния двор – отдавна никой не го стопанисваше, беше запустял и обрасъл с всякакви причудливи растения.

Моят малък водач клекна до един храст и взе да рови усилено в пръстта. След малко измъкна някаква кутийка от дупката.

– Виж! – очите му сияеха. Това е моето съкровище!

Клекнах до него и той пъхна кутийката в ръцете ми.

– Отвори я!

Беше проста, метална кутийка, с квадратна форма, голяма колкото дланта ми. Капачето беше на пантички. Отворих я без усилие, но бавно и внимателно – имах чувството, че се докосвам до нещо свещенно. В следващия миг очите ми се взряха в дъното и… Имах усещането, че потъвам – беше празна. Изпитах ужас – някой си бе позволил да отнеме съкровището на едно дете. Страхувах се да погледна спътника ми в очите и да му кажа какво е станало, не исках да видя болка в красивите му очички.

– Какво ще кажеш?

– Ами… – неуверено вдигнах поглед. Очите му се смееха.

– Харесва ли ти?

– Не зная как да ти го кажа, но…. вътре няма нищо. Ако по някакъв начин мога да ти…

– Знам.

– Много съжалявам! Какво… каза?

– Знам.

– Как? Ами твоето съкровище?

– Това е кутийка, в която слагам най-ценните за мен неща, но те не се виждат – “Най-хубавото е невидимо за очите” – това е от една приказка. Казва се “Малкият принц”. Чела ли си я?

– Да, отдавна. Кои са най-ценните неща, според теб?

– Всички хубави моменти, които съм преживял, щастливите спомени, добрите хора, с които съм бил…

– Разбирам… Всъщност не разбирам.

– Знаех си! Хубаво е, че бързо си признаваш грешките.

За пореден път ме накара да се усмихна. – Не разбирам защо ти е кутийката?!

– Когато ми се случи нещо хубаво, или срещна някой добър човек, го прибирам вътре.

– Все още не схващам за какво ти е кутийката! Нали всеки човек пази спомените в главата си!?

– Главата не е най-добрата възможна кутия за съхранение в това отношение. Хората забравят хубавите неща най-бързо. Когато им се случи нещо лошо те забравят всичко прекрасно и започват да си спомнят само отрицателни неща. Накрая решават, че животът е гаден и се чувстват нещастни. Получава се нещо като ”дяволското огледало” – влиза ти парченце в окото и започваш да виждаш всичко само от грозната и лошата му страна – това е от една друга приказка.

– Знам я – “ Ледената кралица”.

– Много приказки си чела. Това е добре.

– Как ти помага кутийката?

– Ами знам, че я има. Винаги, когато ми стане тъжно мога да я изровя. По този начин никога не мога да се заблудя, че хубавите неща не съществуват и да се отчаям. Знам, че я има, че е пълна и, че винаги мога да я изровя, когато ми потрябва. Не си ли забелязала, че хората трябва да видят едно нещо с очите си или поне да могат да го пипнат, за да са сигурни, че то наистина съществува!

– Мъдро.

– Не е мъдро. Просто е.

– Именно простите неща са мъдри, ала са трудно постижими!

– Не и за децата! Знаеш ли, понякога много се чудя на възрастните – сякаш им доставя удоволствие да превръщат простите неща в сложни!

– Може би се чувстват по-добри и по-умни, когато се занимават с разрешаването на някой сложен проблем!?

– Да де, ама те сами са си го направили такъв. Глупаво е да се гордееш, че си разплел някое много уплетено кълбо с прежда за един ден, при положение, че преди това два дни сам си го усуквал и заплитал. Ползата от всичко това е, че си си пропилял три дни.

– Амии… може точно това да е идеята.

– Кое? Да си пропиляваш дните?!

– Да си уплатняваш дните.

– Да, ама не си – загубил си ги!

– Да, но мислиш, че си направил нещо.

– Но така лъжеш сам себе си?!

– Вярно е.

– Та това е по-лошо от това да лъжеш другите!

– Съгласна съм. Възрастните понякога сме “чудновати”, нали знаеш?

– По-скоро причудливи – без да се обиждаш.

– Защо? Каква е разликата?

– Чудноват е някой, който е различен, който не е като другите, но неговото различие е интересно и дори красиво, а причудлив е този, който се опитва да изглежда чудноват, но не знае как и в крайна сметка изглежда глуповат, или в най добрия случай объркан и смешен.

– Как успяваш да обясняваш нещата толкова лесно, кратко и разбираемо?

– Просто казвам това, което виждам и чувствам. Все едно, че съм огледало на света. А света е ясен и подреден. Всеки човек е нещо като огледало, което отразява заобикалящия го свят.

– Да, но някои огледала го отразяват доста странно и неразбираемо.

– Възрастните ли имаш предвид?

Едва сдържах смеха си. – Да кажем!

– Това е защото са деформирани огледала – някои са криви, други пукнати, трети изцапани, а на четвърти им липсват цели парчета.

– Мислиш ли, че биха могли да се оправят някога?

– Ако една течност се е превърнала в ледено кубче това не е необратимо, а напротив, това е доказателство, че винаги може да стане отново течност.

– А, когато ти липсва цяло парче?

– Тогава дупката ти показва къде точно му е мястото, колко голямо трябва да бъде, с каква форма и плътност и т.н. Изобщо дупката може да ти даде най-точната информация за липсващото парче. Тя е много ценна.

– Защо тогава на хората им е толкова трудно и даже непосилно да намират подходящите парчета, с които да поправят дупките си?

– Защото не искат да погледнат дупката, пренебрегват я, правят се, че не я забелязват или още по-лошо – приемат я за враг, вместо за съюзник.

– Интересно!

– По-скоро вярно!

– А какво се получава, ако започнеш да запълваш дупките с неподходящите парчета?

– Франкенщайн!

Този път не се удържах и избухнах в смях.

– Добре е, че го приемаш от смешната страна, защото понякога може да е доста страшничко и отвратително, и в крайна сметка тъжно. Между другото, много си красива като се смееш – трябва да го правиш по-често!

– Да, казвали са ми го.

Той взе кутийката, постави я обратно в дупката и грижливо започна да я заравя. Очите му излъчваха щастливо спокойствие.

Замислих се кои неща в живота си бих прибрала в кутийка като тази. Започнах да подреждам в главата си красивите спомени, емоции, блянове, лица…

– Ахаа, събираш твоето съкровище!

– Как разбра?

– По излъчването ти – виждам блясъка на скъпоценните камъчета в очите ти, а и усмивката ти напомня изгрева на слънцето.

Ако тези думи ми ги бе казал някой мъж, щях мигновено да се влюбя в него.

– Как мислиш, мечтите и надеждите могат ли да са част от съкровището?

– И още как! Понякога точно те ни карат да преживеем най-хубавите моменти, дори и само наум, а друг път успяват да превърнат самите нас в съкровище.

– Мислиш ли?

– Сигурен съм, а и мога да ти го докажа. Погледни към блока отсреща! Виждаш ли онази жена на третия етаж, дето простира на балкона в момента?

Загледах се. Жената беше около 35 годишна. Видът и беше доста занемарен, лицето нацупено, а погледът и изглеждаше празен.

– Казва се Надежда, но отдавна е загубила всичките си мечти и надежди. Все е кисела и на нищо не се смее. Преди време на балкона и имаше цветя, но тя престана да им се радва и те умряха – останаха само празните саксии и сега балконът и прилича на гробище за цветя.

Мъжът и някога е виждал в нея съкровище – радвал и се е и я обичал. Незнам какво точно е станало с времето, но постепенно тя забравила и се отказала от мечтите си. Сега е по-скоро Безнадежда, отколкото Надежда, затова мъжът и ходи през вечер да вижда едно съкровище в съседния блок.

– Защо не и е помогнал да запази мечтите си?!

– За такова нещо и Господ не може да помогне! Човек е по-свободен и независим, отколкото си мисли или му се иска. Той сам избира в какво и колко силно да вярва, дали да следва мечтите си или да ги остави да отлетят. Повечето хора искат да живеят в по-добър свят, но много малко от тях вярват истински, че това е възможно, и че, всъщност, си зависи от тях това да се случи.

Хората, които изоставят мечтите и надеждите си превръщат съкровището в купчина старо желязо, погледът им помътнява, а душата им ръждясва и се покрива с прах.

– Не искам да ръждясам! Звучи ужасно.

– Няма страшно. През очите ти виждам, че твоето съкровище е голямо и силно. Освен това, вече знаеш как да го пазиш. Трябва само да си намериш подходяща кутийка и да я сложиш на място, където винаги да я намираш.

Звучеше доста успокояващо. Това малко слънчице успяваше с невероятна лекота да почиства и оправя моето огледало. Май точно него бях загубила по пътя – моят малък принц. Вярвам, че всеки от нас го носи в себе си, но понякога го забравяме и тогава звездите сякаш, вече не се усмихват.

…Хм, жалко, че не мога да изпратя писмо на Екзюпери, за да му кажа, че Той се е върнал.

– Знаеш ли, имах нужда от този разговор. Благодаря ти!

– Виждаш ли, значи не си закъсняла! Била си в точното време, на точното място, за точната среща.

– Така изглежда. Как е твоята роза?

– Ааа, значи ме позна все пак! Моята роза ли? Прекрасна, както винаги.

– Тя има ли си кутийка със съкровище?

– Ооо, ние си имаме обща кутийка, защото нашите съкровища отдавна са слети в едно.

– Как? Ами тази тук?

– Тази е твоята. Не помниш ли!? Ти я зарови тук преди години, защото вярваше в принцове и принцеси, в красивите приказки, във вечната победа на доброто, в това, че можеш да промениш света. Надявам се, че не си се отказала?!

– Не съм, или по-скоро отново си върнах вярата, чрез теб!

– Чрез кутийката! Мисля, че е по-добре да я преместиш някъде, където вече няма никога да я забравяш.

– Прав си. Всъщност, хрумна ми нещо друго. Кутийката ще оставя тук, а съкровището ще прибера в сърцето си.

– Това е най-хубавата кутийка за едно такова съкровище, радвам се, че се сети. Вече съм спокоен.

Очите му блестяха от радост.

– Е, аз ще вървя, че ме чакат още много забравени съкровища, но ако някога ти потрябвам, вече знаеш къде да ме намериш! Той сякаш се сля със слънцето и изчезна, но неговата светлина и усмивка останаха завинаги част от моето съкровище. Оттогава, всеки път, когато усетя, че огледалото ми е започнало да се деформира, го изваждам от сърцето си, поглеждам през неговите очи и светът отново се превръща в най-прекрасното място, а огледалото ми си връща кристалния блясък.

i.kirqkovaПриказки