Алкохолът
интервю с психотерапевта Ирина Кирякова

 

Какво е вашето определение за алкохолизма?

Най-краткото определение на алкохолизма, а и на много други зависимости е – заместител. Чрез алкохолът хората се опитват да компенсират неудовлетворените си потребности, да притъпят негативните си усещания, да покажат част от себе си, която в трезвено състояние потискат, … Разбира се, при всеки човек е индивидуално. При всички случаи алкохолът замества или подпомага някакъв модел на здраво поведение, който е блокиран. Ако искаме да си отговорим на въпроса защо злоупотребявам с пиенето е добре да наблюдаваме какво се случва с нас, когато посягаме към него – някои стават по-разговорливи и контактни(може би това им липсва и не могат да го осъществят в нормално състояние), други проявяват агресия(вероятно в трезво състояние не смеят да изразяват позицията си, да отхвърлят и да се противопоставят), трети стават любвеобилни(възможно е да имат трудности да изразяват топлите си чувства към околните), четвърти просто отпускат напрежението, тъй като имат проблем с пускането на контрола и изразяване на спонтанността. Най-просто казано алкохолът притъпява задръжните процеси, „цензурата”(контролът) пада и всичко, което сме подтиснали в себе си се надига.

 

Има ли статистика, която да показва процент на приемащите всекидневно алкохол?

Според статистиката, в България се изпиват средно 12,4 литра алкохол на човек от населението. Изследване по поръчка на Европейската Комисия сочи, че България е на водещо място по употреба на алкохол в Европа.

Това не е изненадващо, защото ние сме със силно изявено „социално желателно”поведение – стремим се да се харесаме на другите, подценяваме собствените си потребности, за да угодим на околните, трудно ни е да отстояваме позициите си и да се заявяваме. Затова на маса сме силни в революциите(под влияние на алкохола), а в ежедневието си търпим и стискаме.

 

В кои райони според вас в повече е изразен алкохолизмът?

В по-малките населени места употребата е по-голяма. От една страна, защото личното пространство на всеки човек е по-ограничено и е принуден да се съобразява с другите много повече, отколкото в големия град, където си относително по-анонимен и свободен. И от друга, защото средствата и възможностите да се разтоварваме и забавляваме са доста по-ограничени в по-малките райони.

 

Как можем да го разпознаем у себе си? А при заобикалящите ни?

За да установим, че близките ни или самите ние имаме проблем с пиенето е достатъчно да се замислим кога посягаме към него, в какви ситуации, с каква цел и нужда, можем ли и без него, … Когато празнуваме е съвсем естествено да си кажем „наздраве”, но ако отивам на изпит или интервю за работа и имам нужда да пийна нещо, за се успокоя и да бъда по-уверен – това е проблем.

Според проучване 90% от 15-16-годишните ученици са употребявали алкохол поне веднъж в живота си. В моята практика съм се сблъсквала с 13-14 годишни деца, които употребяват алкохол. Трябва, обаче да правим разлика между опитите на децата да покажат „героизъм” и алкохолизмът. Един симптом не прави диагноза.

 

До какво води пристрастеността?

Пристрастеността е зависимост, болест. Завърта се омагьосан кръг. Екзюпери го е изразил прекрасно в „Малкият Принц” – „На следващата планета живееше един пияница. Това посещение бе много кратко, но потопи малкия принц в дълбока тъга.

Какво правиш? – каза той на пияницата, когото завари седнал мълчаливо пред една редица празни и друга редица пълни бутилки.
– Пия – отвърна мрачно пияницата.
– Защо пиеш? – попита го малкият принц.
– За да забравя – отговори пияницата.
– Да забравиш какво? – поинтересува се малкият принц, който вече го съжаляваше.
– Да забравя, че ме е срам – призна пияницата, като наведе глава.
– Срам от какво? – попита малкият принц, който искаше да му помогне.
– От това, че пия! – завърши пияницата и потъна окончателно в мълчание.
А малкият принц си тръгна в недоумение.
„Възрастните наистина са много, много странни“, каза си той, докато пътуваше.”

 

Какви заболявания отключва?

Алкохолът е причина за 7,4 на сто от всички заболявания и преждевременни смъртни случаи в ЕС. Той е тритият най-голям рисков фактор за заболяванията . Прекомерното пиене причинява близо 60 различни вида болести. Най-типичните са: цирозата, хипертонията, сърдечно-съдовите, …

 

Как да опазим децата от алкохола?

Най-добрата профилактика е да възпитаваме уверени, отговорни, емоционално богати и осъзнати личности. Личният пример е най-силното възпитателно средство. Във всяко нещо най-важна е дозата – и лекарството може да бъде отрова, ако се прекали с него. Крайностите в педагогическия процес не са градивен подход. Ако общуваме пълноценно с децата си(говоря за качество, а не за количество време), ако ги насърчаваме да се развиват и подкрепяме интересите им, ако не прекършваме спонтанността им, а стимулираме здравите пътища за изразяването и така захранваме отговорното поведение – няма да прибягват до заместители и ерзац удоволствия.

Интервю на Люба Момчилова

Ирина Кирякова: 85% от болестите са на психична основа!

Мързелът не е заболяване, а липса на мотивация

 

Г-жо Кирякова, болест ли е мързелът?

Ако сме свикнали да гледаме на мързеливците по-скоро с критично око, дошло е времето да преосмислим отношението си. Липсата на физическа активност трябва да се определи като “болест сама по себе си”, настояват известни британски учени. Мързелът е липса на стимул, на воля и желание. Мързелът е демотивация и леност. Мързеливият човек рядко се захваща с дадена дейност, просто защото не вижда смисъл да прави каквото и да било. Понякога е резултат от физическа или психическа преумора. Той трябва да се лекува така, както всяко друго заболяване, макар че не е такова. Ако не се вземат мерки навреме, мързелът може да се превърне в хронично състояние, което да доведе до огромна вреда в живота на човека, твърдят учените.

 

Какво е вашето лично мнение?

Мързелът е състояние, което всички познаваме. Пример за проява на мързела е да знаем какво “трябва” да свършим, защото го намираме за правилно и/или сме го планирали и въпреки това се занимаваме с нещо друго или не се занимаваме с нищо. Нещото, за което рядко се замисляме, е: “Какво ме накара или не ме накара да си свърша заплануваното?” Най-често мързелът е симптом, който можем да пренебрегнем еднократно, но е безотговорно да го отричаме в перспектива. Мързелът има богата и древна история. Приет е за един от седемте смъртни гряха в християнството, но дефиницията му през времето е била изменяна в пъти по-често от тези на всички други грехове. Изначално приет като състояние на “тъга и отчаяние”, по-късно към смъртния грях биват отнасяни по-скоро проявите на меланхолия, апатия и физическа ленивост. Новото тълкуване на мързела като грях е свързано с доброволното съгласие за провал в проявата на талантите и дарбите на мързеливия, дължащ се на бездействието му. Отвъд религията в социално-обществения ред мързелът е бил смятан за порок още във времената на древните гърци, а може би и преди тях. Историята пази и моменти, когато да си мързелив е било привилегия, отдадена на малцината, разполагащи с богатството да си го позволят. Така до днес се е запазило схващането, че богатите са мързеливи хора. Излиза, че мързеливият може да е депресиран, физически ленив, порочен или привилегирован. Много често мързелът може да е и депресивно състояние.

Най-често липсата на мотивация е основната причина за проява на мързел, тъй като това понятие се отправя към младежите, към подрастващите. Казваме: тя или той е много мързелив, не иска нищо да прави, седи само пред компютъра… Но това не означава, че детето е склонно към някаква леност. Обикновено причината е липса на мотивация, някаква съпротива срещу “трябва”. При пубертетите тази дума предизвиква бунт и противопоставяне. Аз имам много случаи с младежи, които нямат желание да ходят никъде, да излизат, седят само пред компютъра. Това е пасивност, но не и мързел. Пасивност, която в един момент може да бъде и болест, защото човек се оказва вече само в позицията на приемащ. Разбира се, ако седиш само пред телевизора или пред компютъра – ти само приемаш, не отдаваш. В един момент тази пасивност или се взривява по някакъв начин, проявявайки се като избухване, или е някакво автоагресивно поведение. Това говори по-скоро за депресивно състояние.

 

Това може ли да бъде симптом на някакво по-сериозно телесно заболяване?

Разбира се, тук значение може да имат физиологията, хормоните, липсата на определени химични съставки в организма, които също могат да доведат до понижена енергия и вялост. И естествено, ако човек има нещо патологично, винаги се стреми първо да изключи органиката. И след това, ако няма органична причина, търсим проблема в поведението, в психиката, въпреки че много често органиката реагира тогава, когато поведението преди това не е реагирало.

 

В смисъл?

В смисъл, че огромна част от физиологичните ни проблеми се дължат на душевни такива. Вече все повече изследвания доказват, че около 85 на сто от болестите всъщност са на психична основа – т.нар. на нервна почва. Да вземем например една язва. При нея в организма има повишена киселинност, която е в резултат на продължително стоене в гневна емоция. Преди това имаме емоция, с която не съм се справил: аз съм бил гневен, гневен, оттам идват и хипертонията, и язвата, и гастритът и куп други неща.

 

Вие как оценявате мерките на здравното министерство за профилактиране на агресията и самоагресията? Не звучат ли чиновнически?

Не съм запозната с тези мерки, но от практиката знам, че в такива случаи е нужна задълбочена работа. Необходимо е да опознаем както себе си, така и другите около нас, да знаем как да отговорим на собствените си нужди. Обикновено това са процесите, които при много задържане, при много стискане в един момент някъде системата гърми. И е необходимо добре да познаваме себе си, за да знаем как да се справяме със собствения си организъм.

 

Как може да бъде върната мотивацията при младите хора, след като наоколо се ширят безработица, бедност, мизерия, липса на перспектива?

Като се върнем, първо, към истинските неща. Човек първо се свързва със себе си, с душата си. Работата на терапевта всъщност е да помогне на човека да намери в себе си най-доброто решение – защото то е там, в него, а не в терапевта. Терапевтът е нещо като партньор в тази работа. Това е първата стъпка, защото огромната част от проблемите идват от това, че хората са загубили връзката със себе си. Те са спрели да се чуват, да се усещат, да се разбират и една голяма част от действията, които извършват, не са в тяхна полза, защото преди това не са си дали просто времето, необходимо им да осъзнаят от какво имат нужда и тогава да реагират. Просто правим някакви неща автоматично. Затова първата стъпка е да се свържат със себе си. И след това може да се открият къде са ограниченията ни и къде са ни ресурсите, кога сме загубили желание или смисъл в живота. И започваме малко по малко да разчистваме. Тази каша у нас трябва да бъде разделена на смилаеми порции, на ясни съставки – кое пречи, кое помага. Трябва да видим какво има в цялата тази бъркотия и след това нещата започват да се случват.

 

Ако причините при младите са демотивация и непознаване на себе си, къде може да се търси проблемът при възрастните “мързеливци”?

При възрастните хора не е по-различно. Там също много често се случва хората да са загубили мотив, да са загубили виталността си. Животът се е превърнал в сиво ежедневие, движат се от някаква инерция. А инерцията и монотонността винаги успиват. Затова броим овце, за да заспим. Тук имаме нужда от прераждане, от ново събуждане, за да открием, че животът може да бъде приключение, игра, забавление. Има много неща да се откриват. Тук проблемът е пасивността, която е предозирана. Това, което ни липсва, е активност. И фокусът трябва да бъде върху това: защо липсва активността – кое я блокира и ограничава? Отговорът на този въпрос носи урок и дава посока – надежда за развитие!

За проблемите с теглото, диетите и хранителните разстройства – интервю с Ирина Кирякова

 

Какво означава всъщност проблем с килограмите? От кой кг нататък човек има проблем с килограмите?

Всеки човек има субективно възприятие за теглото и визията си, има някакъв идеал как трябва да изглежда. Проблем има, когато идеалът не съвпада с реалността. Често, обаче, идеалът е непостижим, нереалистичен и тогава човек е обречен да е вечно недоволен от себе си. При хранителните разстройства(булимия, анорексия) реалната представа за себе си е силно изкривена. Имах клиентка с хранително разстройство, която попитах как смята, че изглежда, спрямо мен(беше видимо по-слаба). Тя естествено каза, че е по-дебела. Тогава я помолих да вземе сантиметър и да измери моя и след това собствения си ханш. Когато видя резултата беше изумена и за първи път проумя, че собствената и представа е силно деформирана.

Иначе съществува коефициент на телесна маса(КТС), който се изчислява като теглото се раздели на квадрата на ръста в сантиметри. Например: При тегло – 50 кг и ръст 160 см. КТС = 50:1.60х1.60 = 19.53. Ако КТС е под 18.5 имаме поднормено тегло(опасност от анорексия), при затлъстяването КТС е над 30. Нормалното тегло се намира между 18.5 и 24.9.


Каква е разликата между тези, които успяват и тези които не успяват в диетите?

Зависи за каква диета става въпрос. Ако говорим за здравословно хранене, което включва определен ежедневен ритъм и качествен подбор на храни – успяват хората, които уважават и обичат себе си, защото това е способност да се грижат за тялото си. Те са осъзнати, информирани и прилагат онова, което е добро за тях с грижовност.

Не успяват крайностите – тоталните лишения, защото това не е грижа, а безпощадност към организма. Това са хора, които не обичат себе си и затова подлагат и телата си на всевъзможни експерименти и стрес.

От една страна е ограничението, а от друга е прекаляването. Според някои теории човек е склонен на тези крайности, защото те запълват вътрешните му празнини. Как можеш да отсееш сам, че проблемът ти с преяждането е емоционален, а не физически (от обездвижване и лоша диета).

Храната може да играе ролята на заместител, както много други неща – алкохол, наркотици, хазарт, … Когато не можем да постигнем удовлетворение на дадени потребности по здрав начин, търсим компенсаторни механизми, които да запълнят неудовлетворението ни и храната е един от тях. Храната е живот, отношението ни към нея, често, съвпада с отношението ни към живота. Затова и фразата „нямам апетит, не ми се яде” може да се разбира като „нямам апетит за живота, не ми се живее”.

Много често, чрез храната запълваме липсата на любов. При хранителните разстройства храната се явява символ на майката(за бебето мама и храна е едно и също), но това е по-дълбока и специфична тема.

Обездвижването и лошата диета са следствие на отношението към себе си, преяждането може да е начин да запълня празнотата в себе си или да подтисна(натъпча) емоциите си. В нашия език тъпча се(преяждам) има и друго значение – мачкам се, наранявам се, обезценявам се. Онова, което чувстваме в корема са емоциите ни(страх, радост, гняв…) и ако не ги приемаме и зачитаме можем да се опитаме да ги затрупаме с храната, да ги притъпим, затова говорим за емоционален проблем.

Не случайно в кината се продава храна – когато гледаме филм ние съпреживяваме, пораждат се емоции и храната е начин да ги преглътнем, притъпим. Същото е и на погребение – поднася се храна, защото емоциите са много силни и дълбоки и това е начин да ги „смелим” – ритуалите не са случайно възникнали, те имат функция.

Ако обърнем внимание и вникнем в езика ни, можем да прозрем много истини – казваме „глад за любов”, „глад за смисъл”. Всичко това не е случайно. Психиката и тялото ни са свързани и постоянно си влияят. Както съзнанието ни може да се опита да замени глада за любов с ненаситно хранене(ненаситно, защото каквото и количество да погълнем, то няма да запълни дупката, която има нужда от качествено различна храна), така и онова, което поглъщаме може да провокира химични процеси, които да доведат до определени емоции и настроения. Не можем да отделим душата от тялото, съдържанието от формата. В цял свят холистичния(от холос – цялостен) подход набира скорост, различните науки се събират, за да си сътрудничат. Това е бъдещето!

 

Когато не успяваш да свалиш се отчайваш и отново почваш с храната. Какво да правиш тогава?

Най-трайните и качествени промени стават бавно. Колкото по-рязко и бързо се случва дадена промяна, толкова по-малко вероятно е тя да се закрепи. Организмът ни е настроен да се стреми към постоянство, хомеостаза – това му носи сигурност. Промяната го плаши, внася несигурност и той и се съпротивлява, дори да е положителна. Ако рязко лишим организма си от храна(при много строги диети или пълен глад), когато възвърнем нормалното хранене той започва да се запасява, задържа и трупа повече, защото очаква отново да бъде изненадан. Това е познато като йо-йо ефект. Затова е добре новото да се поднася бавно и внимателно, да се даде възможност на организма постепенно да приеме и да се настрои към него.

 

Ако пълниш дупката на мъката с храна и спреш, то тогава ще намериш друг начин да компенсираш – с друго нещо – та дори това да са цигарите. Преяждането лекува ли се с психотерапия?

Когато храната е заместител и просто се лишим от него, без да сме решили проблема си(болка, мъка, ниско самочувствие, страхове,…) психиката ни ще намери друг, така е. В този смисъл психотерапията е решение, защото тя атакува причините, довели до проблема, а не просто премахва следствията. Целта на психотерапията не е единствено да се преодолее даден проблем, симптом, а да подобри качеството на живот и да обогати личността. Каквито и общи тенденции да съществуват свързани с прекаляването или лишаването от храна, всеки случай е индивидуален и специфичен.

 

Има всякакви хора, всякакви фигури и няма как дори с едни и същи килограми и ръст, две жени да изглеждат еднакво. Личното възприятие в този случай е много важно. Една слаба жена винаги ще вижда в огледалото дебелана, ако се чувства зле. Приемането на тялото каквото имаме и недоволството от него продукт на масовата култура и днешната представа за здраве ли е?

Много фактори имат значение. Себевъзприятието ни се формира в най-ранните ни години, в детството. Детето получава идеята за себе си, чрез околните(най-вече родителите) – те са първите огледала, които го отразяват преди то само да може да се огледа. Има огромно значение какви критерии ще изгради и как ще се възприема, именно в резултат на тези първи огледала. След това идва влиянието на социалната среда и обществените норми. Когато красотата се представя под формата на кукла Барби, нормално е това да влияе на подрастващите и критериите им за хубост. Преди години на мода са били по-пищните форми, сега критериите са други. Така или иначе модата е фактор. Само степента на въздействие е различна. Колкото по-нестабилен и неуверен е един човек, толкова повече му влияе средата.

 

Защо толкова се борим с начина, по който изглеждаме?

Защото в днешното общество е станало по-важно да „изглеждаш”, отколкото да „бъдеш”, формата доминира над съдържанието. Избираме нещата по лъскавата опаковка и затова често сме разочаровани.

Колкото по-голям синхрон има между вътрешното и външното, толкова по-добре се чувства човек и обратно – колкото повече се разминават, толкова повече енергия и ресурс се хаби, за да се поддържа този дисонанс. Много често онова, което ни липсва отвътре се предозира отвън, но рано или късно опаковката пада и истината излиза наяве. Много хора смятат, например, че не им върви в любовта, защото не изглеждат добре и влагат неимоверни усилия и средства, за да изменят визията си, подлагат се на какво ли не и все няма резултат. Истината е, че се нуждаят от вътрешна, а не от външна промяна.

Външния вид има значение, трябва да се грижим за него, но не бива да се абсолютизира. Ако съм израснал като ябълка е добре да заложа и да развия максимално качествата на ябълката, а не да се опитвам да стана ягода, например.

 

Може ли да си дебела и щастлива?

Може. Както може да съм слаба и нещастна. Щастието е начин на мислене и зависи най-вече от съдържанието, а не от формата. Има хора, които изглеждат прекрасно, постигнали са много в живота си, но вечно са недоволни и нещастни.

Щастливия човек приема себе си такъв, какъвто е, оценява онова, което има и гледа на проблемите и липсите като на предизвикателства и потенциал за развитие.

 

Какви са емоционалните страни на наддаването на тегло?

Наддаването на тегло може да доведе до депресивно състояние, защото влияе на самочувствието. Макар, че е трудно да се каже кое е причина и кое следствие. Депресията е обърната навътре агресия – движение и атака към света, което се потиска и в резултат започва да руши човека отвътре. От друга страна хроничното задържане и стискане на агресивната реакция може да доведе до натрупване на маса, поради системното напрежение в определени мускулни групи, които се активират, когато сме гневни. В този смисъл не винаги е ясно кое е първо, както казах всеки случай е уникален.

 

Има жени, които качват килограми по емоционални причини – при загуба, стрес и т.н.Може ли една жена по време на такъв период да спре качването на килограмите?

Може, ако се свърже със собствените си емоции и им даде право да съществуват и бъдат изживени. Както споменах храната, когато се употребява като заместител на друга потребност, различна от хранителната, не води до пълноценен и здравословен живот. Изразяването на емоциите ни изразходва много калории, подтискането и задържането им капсулира енергията им в тялото.

Освен това естественото болкоуспокояващо, което организма ни произвежда е ендорфина, а той се отделя, когато сме щастливи, влюбени, но и когато се нахраним. Затова посягането към храна, когато сме нещастни и страдащи може да се превърне в навик и зависимост, ако не знаем как да се справим и приемем болката и стреса.

i.kirqkovaИнтервюта