Позитивното мислене

Днес много се говори за позитивното мислене – излизат книги, статии, предаванията дискутират темата, дори политиците се включват – „Трябва да гледаме положително на нещата,“ …

Дали, обаче, си даваме сметка какво означава да мислим положително?!

Замисляли ли сте се защо хората у нас приемат хепиенда като нещо забавно, прекрасно, но нереалистично! Ако приказката завършва щастливо, значи е неправдоподобна, художествена измислица. Виж, ако нещата приключат трагично и подтискащо (най-добре със Содом и Гомор), публиката ни ще нарече това реализъм, натурализъм… „Даа, такъв е животът!“ ще чуете да казва някой, когато филмът има фатален край, когато героите са победени, а добрият за малко да надвие лошия, ама ней се. Ако, пък, се случи принцесата да дочака своя принц на бял кон, злодеят неочаквано да стане добър, героят да излезе победител от битката ще чуете: „Хубав филм, ама приказка, измислица! Де да беше и в реалния живот така, ама не е!“

Че от кого зависи този живот, хора, кой изгражда действителността? И тук ще има поток от обяснения – политиците са лоши (нима и те не са хора като всички), световна конспирация (как пък не ни омръзна да мислим, че някой умира да си губи времето, за да ни вреди), Господ ни наказва (и той изглежда ще се окаже един зъл старец, който умира да раздава шамари), животът е несправедлив (той да не е самостоятелен субект)…

Със сигурност сте чували реплики от типа: „Спукана му е работата на ЕС щом ние влезем!“, „България винаги застава на губещата страна!“ и други в този дух.

Тук широко битува обреченост, самоподценяване, песимизъм и докато това е така, хепиендът ще продължи да изглежда като нещо нереалистично!

Не зная кое робство и коя система е накарало българите да се чувстват така нищожни, обречени, да бягат от отговорност и респективно от права и борба, защото само, който може да поема отговорност е способен да се бори и отстоява себе си. Вероятно историците имат отговор на този въпрос. Фактът, обаче си е факт! Хубаво е да търсим причините и отговорите (всъщност отговорността е точно това – даване на отговори, а не презумпция за виновност, както я разбират много хора), но е добре да мислим и напред – как още днес да завъртим колелото на съдбата в друга посока.

Всъщност, позитивното мислене е мислене с акцент и вяра в добрата страна на нещата , а не нералистичен розов филтър – чашата е на половина пълна, грешката е урок, а не доказателство за неспособност, тъмнината е необходима, за да видим светлината, доброто рано или късно побеждава…

Човек трудно може да постигне нещо, в което не вярва. Ако се огледаме ще открием колко съмнение и неувереност ни обгражда – молим се на Господ, но не вярваме, че съществува; избираме политици, но не вярваме, че ще ни управляват добре и само ги дебнем кога ще сбъркат, че да си докажем тезата; искаме децата ни да са успяващи, с добро самочувствие, а ги засипваме с критики, ограничения и обяснения за това колко трудности и капани ги очакват; склонни сме да споделим всичките си проблеми и да мрънкаме с часове, но не и да се похвалим с упехите си (сакън, да не ни завидят или урочасат)! Всичко това е олицетворение на безверието, което ни е просмукало отвсякъде.

В психологията има нещо, което наричаме самоосъществяващо се пророчество – като се настроим на определени мисли и си ги въртим постоянно в главата, шансът да се превърнат в реалност е много голям (представете си, че вървите от точка А към точка Б и през цялото време си мислите как може да се спънете по пътя, постоянно се взирате в земята – нужно ли е да кажа, че най вероятно ще се спънете наистина, лошото е, че ще си кажете: „Знаех си!“, вместо: „Сам си го направих“).

Хората, постигнали големи успехи в живота си са вярвали в себе се и затова са успели, което не означава, че по пътя им не е имало трудности и препятствия, просто са приемали тези неща като проблеми, затруднения, предизвикателства, но не и като задънени улици.

За да се променят нещата е добре да се започне от корените, а не от короната, за да проникне светлина в един дом трябва да се дръпнат завесите, а не да се сърдим на облаците. В случая, корен е всеки един от нас. Не можем да изискваме държавата да се оправи и да процъфтява, ако не и създаваме почва за това. Когато някой е принуден постоянно да се защитава и пази, той няма как да се развие и просперира, защото цялата му енергия се изхабява в битки за оцеляване. Критиката е хубаво нещо, когато е градивна, добронамерена и нещо много важно – дозирана! Постоянната критика, обаче е разрушителна. Хайде сега се поставете на мястото на нашата държава, която е постоянно изложена на хули, нападки, заливана ежедневно с доза негативна енергия и кофи черна боя – колко бихте издържали?!

А какво ли ще се получи, ако окажем подкрепа – всеки един, милиони протегнати ръце, ако започнем да отправяме позитивни мисли към страната си (може пък да се превърнат в самоосъществяващи се пророчества), ако се усмихнем на този с когото се разминаваме на улицата, вместо да го блъснем, ако се зарадваме на запълнената дупка, вместо да направим анализ на асфалта и да протестираме, че не е първо качество, ако започнем да търсим добрата новина… Нещата, може би, зависят от нас повече, отколкото предполагаме. Народът е казал: „Помогни си сам, за да ти помогне и Господ!“ Как си помагаме? С оплаквания, недоволство, съмнения?

Излъчваме купища негативна енергия в пространството, после тя ни се излива на главите, защото в природата нищо не се губи, след това отново започваме да мрънкаме и да подаваме ново количество негативизъм наоколо и така създаваме един безкраен, отрицателен, енергиен кръговрат. Да променим мислите си, значи да променим живота си! Една мъдрост гласи: Ако правите това, което винаги сте правили, ще ви се случва това, което винаги ви се е случвало! Промяната не е лесна работа (като психолог знам това прекрасно), но е единствената възможност да сменим посоката на пътуване!

Изводите ще направите след време, а за начало са ви необходими само вяра, мъничко търпение и……. усмивка! Приказките с щастлив край не са идеалистични измислици, а забравена митология! Спомнете си! Повярвайте! Осъществете го!

Успех и попътен вятър!

Животът е движение

Много хора се оплакват, че животът им е празен, скучен, тежък, безсмислен, … А как да се запълни празнотата, как скуката да се замести с вълнуващи преживявания, как да отместим тежестта, как битието де придобие смисъл? Запълни, замести, отмести, придобие – все глаголи. Глаголите отразяват движение. Движението е в основата на виталността, промяната, развитието, адаптацията. Липсата му поражда проблеми, тоталната липса – смърт.

Около нас кипи от потенциали, но за да се изпълнят е нужно движение. Както гласеше една мисъл „И най-дългото пътуване започва с една малка крачка” (Лао Дзъ), а моята преподавателка по психотерапия казваше: „Който има потребност, той се движи”.

Когато в нас се породи желание, то генерира енергия, която трябва да се превърне в движение, за да достигнем до удовлетворение на желанието.

Съвременните технологии спомогнаха за масово обездвижване – и в пряк и в преносен смисъл. Седим и пазаруваме, седим и се срещаме и запознаваме с хора, които седят другаде, седим и си плащаме сметките, седим и си поръчваме храна, седим и изпращаме подаръци, цветя, седим и някакъв модерен тренажор стимулира мускулатурата ни, … Вече не е нужно да търсим, защото има търсачки, не е нужно да ходим на кино, защото можем да си свалим филм на компютъра, не е нужно да посещаваме концерти, защото има съраунд, не е нужно да се обадим на близък или приятел, за да го чуем как е, защото можем да прочетем статуса му, не е нужно и да отидем на гости на някой, защото има скайп, не е нужно да се разходим сред природата, защото тя ще влезе в дома ни под формата на омекотител за дрехи или ароматизатор… А кога ще се срещнем?! Кога ще нахраним сетивата си с реалност, преди да атрофират!? Кога ще се движим?

В никакъв случай не обвинявам техническия прогрес (той съществува, благодарение на хора, които се движат), отговорността е изцяло наша – на хората! Питам се как ли би се отразило на целокупното човечество едномесечно прекъсване на електричеството? Мрак ли ще настъпи или просветление? Замислете се какво бихте правили – ден, два, седмица, втора, трета, … Трябва ли някой да ни дръпне шалтера, за да прогледнем?!

Всички изобретения са средства за постигането на определени цели. Проблемът на съвременното общество е, че превръща средствата в цели – искам да имам кола, а не средство за предвижване; искам да имам къща, а не дом, … Колата не върши работа, ако не зная къде да ида, къщата е просто кутия от тухли, ако не се насели с атмосфера и уют. Прекрасно е да имам луксозен телефон, но има ли на кого да се обадя и какво да споделя? Придобиването на средства не създава щастие!

Толкова сме се отдалечили от истинските цели и стойности в живота… и се чудим защо обществото ни е все по-болно. Говорим за движение на капитали, информация, стоки и все по-малко движещи се хора. Прекрасно е, че мога да спестя време като платя сметките си през интернет, но какво правя с това време, за какво го използвам?!

Ако продължаваме така фантастичните филми, в които машините превземат човечеството ще се окажат реалност, не защото са по-силни, обаче, а защото хората сами се превръщат в роби на техниката.

Време е да се събудим, да се раздвижим, да се срещнем, да си спомним вкуса на живота, да нахраним сетивата си, да развием потенциала си.

„Човекът е човек, когато е на път!”

На дъното………има любов

Някога Йордан Йовков бе казал: „Боже колко мъка има по тоя свят, боже!“

За съжаление светът не се променил особено от тогава. Може би, защото все още хората се лутат в търсене на бели лястовички, надяват се на чудеса.

Щастието, обаче не е в лястовичките. Щастието е скрито в собствените ни сърца и всеки от нас носи ключа към него дълбоко в себе си. Ключът, който отваря вратите на любовта, на способността ни да обичаме и да бъдем обичани.

Колкото повече катинари слагаме на тези врати, толкова по-големи стават мъката, омразата и страховете ни.

Психологията отдавна е открила този факт и от години се бори да освобождава „осъдените души”, лишени от обич и ласка. Всъщност не е необходимо да сме дипломирани психолози, за да достигнем до тази истина. Много от великите творци на човечеството също са достигали до това прозрение и по свой начин са се опитвали да го предадат на поколенията. Ще дам само един пример, въпреки че има още много подобни на него:

“ За едно дете ( аз бих добавила за всеки човек ) няма по-голям ужас от това да не го обичат, да го отблъснеш е за него пъкълът, от който трепери.
… С отритването идва гневът и за отмъщение, че си бил отритнат, гневът ражда престъпление… Дете, на което отказват обичта, към която се стреми, ритва котката и притулва тайната си вина; друго открадва, дано златото го направи обичано; трето тръгва да покорява света. И винаги тази вина, отмъщението и нова вина! “
/ Стайнбек, Дж., На изток от рая, С., 1986г. /

Ако вникнем в тези думи ще открием зад тях огромното множество от деформирани човешки мотиви и реакции:

Самоцелният стремеж към върхови постижения и болезнената амбициозност, които преследват признание. Признание, което може би им носи усещане за обич.

Лакомията, ненаситното желание за трупане на богатства и придобиване на власт, чрез които някои хора се надяват да си купят любов и близост.

Насилието, което в значителна степен е реакция на наранената любов и отнетата обич.

Всичко това ни заобикаля ежедневно. Цапаме душите си с кал, сеем омраза, потъваме в мрак и безнадеждност, задъхваме се от прескачане на летви и бариери, а в дъното на всичко това вероятно се крие желанието ни да бъдем обичани и да намерим някой, на когото да дадем своята обич.

Дори рекламите залагат на манипулация, като се опитват да ни продават любовта, от която се нуждаем – любов под формата на бонбони, приятели във вид на кафе, обич превърната в прах за пране, усмивка и топлота намазани на филийка с маргарин, секс облечен в козметични продукти или затворен в бутилка алкохол и т. н.

Защо, се питам е всичко това? Може би, защото има нещо, което хората, все още, явно не разбират и това неразбиране ги тласка в безкрайни лутания и напразни усилия.

Любовта не се завладява, не се заслужава, не се връчва и присъжда, не се управлява. Тя е подарък, тя е безусловна.

Няма на света условия, на които човек трябва да отговаря, за да бъде обичан.

Ако всеки от нас осъзнае това и започне да дарява стаената в себе си любов на ближните си, би могло и да помечтаем за един наистина прекрасен, мирен и озарен с обич и усмивки свят.

И защо не? Нещата може би зависят от самите нас, затова бих се обърнала към хората така:

– Човеко, отвори душата си, иди на дъното, извади любовта, която си заключил там и я раздавай до сетния си дъх!

Свестните днес считат за луди

Ботев го е казал преди толкова години, защо ли продължава да звучи актуално?!

Преди време научих, че по статистика на ООН творческите, съзидателни личности, които дърпат света напред са около 4% от населението и този процент не се изменя особено с годините. За миг се размечтах какво ли би се случило, ако достигне 10%. После се замислих от какво зависи това? Еволюция? Гени? Среда? Възпитание? Образование? Вероятно комбинация от всичко.

Тогава, изведнъж, съзнанието ми отплува в друга посока – статистиката отчита факти, даденост. Може би тези 4% са реализираните, онези, които са успели да създадат нещо, което е останало и е получило признание, промъкнали са се през препятствията. Вероятно процентът е по-висок, но не всички успяват да реализират потенциала си.

Творческите личности са чувствителни, раними – няма значение дали творят в областта на науката, изкуството, спортът, или човешките взаимоотношения. Тези хора се съмняват, търсят, знаят, колко много не знаят, отстъпват, толерантни са и това ги прави „чупливи”, крехки. Живеят за цялото, а не за Аз-а, за каузи и идеали, в името, на които се жертват, следват мисия, а не просто съществуват.

„Ако спечеля – печели цял народ, ако загубя – губя само мене си.” Помним тези думи и човекът, който ги е изрекъл, както и делото му, съхранило нашата идентичност. Знаем и с какви усилия се е промъквал през трудностите по пътя си. А колко ли апостоли не са успели, пречупили са се, или са били смазани в зародиш.

В работата ми на психотерапевт се срещам с такива хора постоянно, защото именно те са склонни да търсят проблем в себе си, да се съмняват в правотата си, да страдат за несправедливостта. В тяхната ценностна система Егото е на заден план и това прави функционирането им по-трудно в материалното ни време, където да притежаваш е по-важно, отколкото да бъдеш.

Те са идеалисти, мечтатели, духовно ориентирани, любовта и грижата към другия са водещи в съзнанието им, но това се приема от много хора за лудост. Заливат ги с фрази като: Ти на кой свят живееш?, Влез в час!, Стига си витал в облаците! (а къде да витаеш, в пръстта ли?), …

Толкова години еволюция и въпреки това до ден днешен етикетираните като „различни” са принудени постоянно да оцеляват под натиска на масата, особено, ако различието им буди не съжаление, а възхищение, ако освен да вървят, могат и да летят, ако вместо да взимат, са готови да дават.

В съвременния Его-свят толерантността се приема за лудост, защото няма как да се добере до кокала първа – тя ще даде път, ще отстъпи и … ще умре от глад, ако не се намери, поне още една сродна „луда” душа, която да сподели „втората си риза” (или паница).

Толкова цивилизации са изчезвали, погълнати от властовата невроза, която кара хората да се делят, да застават един срещу друг, да унищожават собствения си вид. Егото се идентифицира с границите си, душата с безкрайността, егото се отграничава, душата се свързва, Егото казва: „Аз”, душата: „Ние”.

През всичките тези хилядолетия философията, която може да ни спаси, развие и обогати е била пред нас – всички сме клетки от един организъм. Ако всички органи и клетки работят заедно и в полза на цялото – цялото се развива и всеки орган също. Очите не са по-значими от черния дроб, например. Когато започнем да възприемаме нещата по този начин, еволюцията в системите ще се ускори.

Ако, обаче, някоя клетка реши, че е по-важна или по-маловажна от друга, това ще се отрази на цялото, ще тръгне верижна реакция и накрая и самата клетка ще търпи последствията. И, за да дам конкретен пример, който всички познаваме ще спомена раковата клетка – тя е егоцентрична, спира да се съобразява с другите (храни се и се дели безспирно) и да работи за цялото, с което унищожава организма и по този начин и себе си. Не случайно някои сравняват хората (слава богу не всички хора са такива) с ракови клетки на планетата – консумираме, унищожаваме безхаберно ресурсите, но ако унищожим планетата си и ние си отиваме с нея.

Да са живи и здрави «лудите», които се идентифицират с цялото и работят в полза на целия организъм и дано процентът им нараства! Време е да спрем да ги считаме за «луди» и да осъзнаем, че са «свестни».

За вечността и любовта

Какво е усещането за вечност? Навярно състоянието, когато времето спира да съществува, когато минало и бъдеще се срещат и събират в едно, когато назад и напред са излишни понятия, когато вчера и утре са ненужни, когато съществува само тук и сега! Възможно ли е това да се случи в живота ни, където почти всичко се измерва с време? Мисля, че да. Това са моментите, в които забравяме понятието време, моментите, в които изживяно и реално време са различни величини, моментите, в които мигът се превръща в безкрайност. Всички май знаем, кои са тези мигове.

Може би, ако хората спрат да боравят с понятието време то би престанало да съществува и би се разтворило във вечност. Вероятно именно, защото сме свикнали да възприемаме нещата с начало и край, създаваме действителност, в която времето е толкова важно. И за какво иначе би ни било нужно то, освен да измерим трайността – къде е старта и къде финала, или казано на битов език колко е срокът на годност.

Странно кога се е появило понятието време и по какъв повод е възникнало. Кой е бил този срок, който е било толкова важно да измерим – денят, нощта, сезонът, животът? Най-убедително ми звучи последното. Сигурно това, което наричаме смърт ни е накарало да се замислим върху броенето на миговете. Не сме могли да понесем мисълта за изчезването на материята. Точно, защото считаме, че изчезва. Лесно ни е да приемем, че всяка друга материя преминава от едно състояние в друго – вода, скала, лава,…, но не и ние. Защо все трябва да се цепим от природата, да сме различни. Какво още ни е нужно, за да проумеем, че именно това, че се делим ни прави нещастни, цветята във вазата умират бързо, откъснати от средата си. Защо използваме разумът си все за сравнения и разграничения. Толкова ли ти е трудно, Човеко, да се възприемеш като част от всичко?! Наслаждаваме се по-често на звездите, от колкото на луната, защото те заедно образуват красотата и въпреки това всяка от тях е неповторима и уникална. Ако можехме да наблюдаваме много луни със сигурност би ни харесало повече, отколкото да съзерцаваме една единствена. Щастието е в единството на многообразието, природата е красива, защото съчетава различието в хармония.

Времето е движение, покоят е вечност. Докато имаме желания движението ни е нужно, за да ги достигнем. Какво състояние на духа ни е нужно, за да се слеем с вселената, да забравим времето, да не усещаме нужди, да се чувстваме завършени, изпълнени, да се откажем от разделението, да почувстваме безкрая? Трябва да е толкова прекрасно, че да сме готови да останем завинаги в него, състояние, което не се нуждае от понятия като “стига”, “до кога”, “няма ли край”, “омръзна ми”,”до тук добре, а сега какво следва”,… И кое ли е то?! Любовта!? Онези мигове, когато забравяме всичко и се разтваряме в тях, когато всичко изглежда добро, красиво, хармонично, вечно, когато не изпитваме желание да променяме нещо, а просто потъваме и се наслаждаваме на момента, когато Аз се превръща в Ние.

Казват, че Господ е любов, а ние като сътворени от него, какво сме тогава? Може ли нещо, което е любов да създаде друго освен любов?! Риторичен въпрос. Ти си любов Човеко, обърни се към себе си, погледни в душата си и ще я откриеш! Тя е същността ти. Докосни я и времето вече няма да ти е нужно, защото ще си постигнал вечността!

За мишките и лъвовете

Тази вечер присъствах на една ситуация, която ми илюстрира, за пореден път, къде се коренят част от проблемите ни.

Ситуацията е следната: Екип, който си върши работата. Лидер, който държи всички да са наясно, че е лидерът с главно Л (очевидно той самият не си вярва) – крещи, държи се надменно, унижава екипа си и през цялото време се опитва да привлече вниманието на всички. Става гаф, човешка ситуация, която не е свързана с липса на професионализъм, а с непредвидими природни фактори. И изведнъж Лидерът потъва в сянка и делегира цялата отговорност за справяне със ситуацията на „тъпите, неопитни” (по негови думи) работници, които поемат и овладяват ситуацията. Когато бурята отминава, той отново „изгрява” и изнася тирада на тема: „Що е то буря и как да се справим с нея по най-добрия начин”.

Е, няма да се оправят нещата, ако това продължава. Но в тази ситуация има две страни – мишки, които се мислят за лъвове и лъвове, които се мислят за мишки. Няма виновни, но и двете страни са отговорни.

Дано тези, които могат и поемат отговорност осъзнаят силата си и дано тези, които бягат от отговорност осъзнаят слабостта си! Може и да се развием.

i.kirqkovaПсихологически статии