Прошка

Прошка. Какво е тя, всъщност? Какво е процесът на прощаване? Каква е ролята и в живота ни?

Прошката е мъдрост, прошката е белег на порастване, прошката е огледало, в което виждаме границите си, прошката е част от процесът на развитие.

Като един гещалт терапевт бих се запитала какво стои от другата страна на прошката, каква е нейната полярност? Обидата, отхвърлянето, откъсването от цялото, незнанието.

Ако погледнем в огледалото на границите ще видим, че в даден момент най-доброто, което е било възможно/не най-доброто по принцип/ е било онова, което се е случило. Това означава да разбираме, че в даден момент ние или другия, с всичко онова, което представляваме като ниво на емоционална и духовна зрялост и в конкретни обстоятелства, сме успели да реагираме така, както сме реагирали и това е било единственото възможно в този миг.

Често съм чувала: „Как пък един път не се сети да …./тук се споделя желаното поведение/!“ Както и: „Как можах да го направя, знаех, че не е правилно и въпреки това продължих!“ За съжаление задаваме тези въпроси реторично, а не с истинско любопитство. Ако останем любопитни ще достигнем до отговора, от който имаме нужда за да се смирим. Често очакваме от себе си и другите поведение, което не е усвоено и развито, очакваме да дадем нещо, което нямаме или да получим от отсрещната страна нещо, което тя няма. Например, очакваме от партньора, родителя, приятеля,… подкрепа, а има ли той/тя толкова сила, че да даде и на нас. Очакваме другите да имат онова, от което се нуждаем, очакваме от себе си да дадем на другите онова, което те искат. Можем, обаче да споделим само онова, което наистина притежаваме. Мога да дам любов, ако съм изпълнена с любов, мога да дам грижа, ако имам повече от достатъчно за себе си. Мога да дам една риза, ако имам две. Често, в незнанието си, изискваме от другия да свали тази от гърба си. Приемането на ограничението е да осъзная, че ти/аз не разполагаш/м с онова, което е потребно в момента.

Тук започва развитието, тук започва свободата – истината ни прави свободни, истината в смисъла си на познание. Когато прозрем границите, ние сме свободни да продължим пътя на търсене. Разбирането, че не мога да постъпя така, както ми се иска е основа да започна да се уча. Нужно е да имам яснота какво не зная и не умея, за да го науча. Затова илюзията за знание е много по-опасна от признаването на невежеството.

Съзнавайки, че търся от другите нещо, което те нямат в момента, отварям пътя си към проучване на нови врати и възможности.  Иначе, оставам да си удрям главата в стената, но това е защото не виждам стената, а не защото съм привързан към страданието. Не познавам човек, който осъзнато иска да се самонарани. Страданието е резултат на неосъзнатост, с разбирането идва и просветлението, с просветлението идва хармонията и добруването.

Всяка прошка към себе си и към другите е стъпчица на растежа, обогатяване, нараснало познание. Да сведем сложното до просто, да опростим нещата – това става, когато съзрем онези универсални, извечни закономерности, които сътворяват живота ни и на които всички сме подвластни. Затова прошката възстановява връзките, връща ни към целостта, изцелява ни с единственото универсално биле – любовта. Да откажа прошката е да откажа любовта, да откажа любовта е да се отделя от цялото, да се отделя от цялото е път към страха, а „страхът – път към тъмната страна е“, както казва един известен мъдрец. Малко е сложно, нужни са много години работа и учене, но това е начинът да опростим нещата.:) Просто да ви е, простете ми!

Comments

  1. Изключително дълбоко! Много мъдро!
    Благодаря!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *