На изток от рая – на път към познанието

“С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт – смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света.”

Джон Стайнбек, “На изток от Рая”

„На изток от рая“ на Джон Стайнбек беше първата сериозна книга, която прочетох и ме впечатли, когато бях ученичка. Нямах търпение да споделя мислите и преживяванията си и слава богу имах вуйчо ми, който винаги имаше търпение и време да вникне в моя малък и объркан космос и да внесе своята необятна мъдрост по един емоционален и деликатен начин, създавайки поредната констелация(съзвездие), която засияваше с нови невронни връзки. Помня, че тогава ми зададе въпроса: – „Защо книгата се казва На изток от рая, знаеш ли?“ Нямах отговор. 

„- Защо, вуйчо? „- почувствах, че още някоя ценна звезда ще се присъедини към съзвездието, което изграждах в съзнанието си? „- Когато Адам и Ева нарушават повелята на Бог и изяждат ябълката от дървото на познанието, той ги прокужда на изток от рая. Когато Каин убива брат си е изпратен на изток от рая. Ако си чела Библията ще откриеш много повече в тази книга“ – отговори ми той с намигване.  – Ех, Пламене, как ми липсва мъдростта ти вече 25 години!

Това беше моят първи урок по надграждане. Тогава разбрах как всяко нещо стъпва върху нещо друго, свързва се с толкова много отделни парчета познание и строи прекрасна и все по-богата картина. Постепенно откривах, че учебната програма в училище бе построена по подобен начин и всяко късче наука се съшиваше с друго. Физика, математика, география, философия, история, литература,…сглобяваха картини на епохи, етапи от човешкото мислене и разбиране за света. Малки тухли се надстройваха, спояваха се една с друга и бавно издигаха и утвърждаваха смисъл, изграждаха все по-ясни ориентири за живота, създаваха основа за удивление и възхищение относно начина, по който всемира функционира. Колкото повече научавам, толкова повече благоговея пред величието на вселената.

Любопитството ни е тласнало далеч от рая, но познанието е пътят обратно към него – тук на земята. Тук е градината със светлина, тук е и адът с мрака. Тук е най-великото ни имане – изборът.  Изборът поставя основи на възможностите за следващ избор и така плавно извайва пътя, по който се движим.

Истинското познание е плодородна почва, това облагородяване отнема време. Обработената и добре обгрижена почва, обаче, ще даде дом на семената на познанието, ще осигури стабилна основа за растеж и развитие. 

Днес има една опасност/всяко време има своите капани, няма по-добри и по-лоши, просто са различни/, която е ценно да осъзнаваме и опознаваме – информацията не е знание. Има много информация, имаме достъп до нея по всяко време, почти, но какъв ориентир градим и знаем ли по-добре кои сме и къде отиваме. Като психотерапевт ми прави впечатление, че все по-често при младите има трудност с идентичността – кой съм аз, знам ли къде искам да отида и какъв да бъда. При възрастните има проблем със смисъла – какво като съм постигнал целите си, пак не се чувствам добре, или пък: взеха ми целите –  взеха ми смисъла. Липсва идея за философия и посока –  и при едните, и при другите/не при всички, разбира се/. Това е така, донякъде, защото много хора объркаха целите с посоката/използвам понятията цел и посока, за да разгранича конкретното от по-общото, не претендирам, че те носят този смисъл принципно, това е лична интерпретация/. Да имате къща, семейство, работа, да живеете в определена държава, да спечелите златен медал, да пътувате – това са цели. Да се развивате като човек – във всичките измерения на това, да живеете съобразено с любовта, да разширявате и обогатявате света около себе си – това са посоки. Днес се нуждаем от посоки, посоки, които да ни обединяват, да ни обогатяват, чрез възможността за обмен, да ни носят траен смисъл и онзи лъч, който и в най-тъмната нощ да ни напомня за утрото. Лъч, който се ражда от усещането за смисъл, че следвам посоката и който никоя пропусната или провалена цел не може да отнеме.

Голяма част от образованието днес е твърде тясно, профилирано и фрагментарно. Донякъде е така, защото обемът на знания става все по-голям е и е трудно да се обхваща. Има базови знания, обаче, без които ще е трудно да живеем пълноценно, защото животът не се крепи единствено върху професионалната ни реализация. Хората имат достъп до информация, но това не е знание, а още по-малко умение. Става така, че за да сме добри професионалисти е необходимо да се посветим на областта, в която искаме да се развиваме, но това ни коства да изоставим много други сфери в живота ни. Днес това личи с огромна сила, когато стотици хиляди хора не могат да се ориентират в здравната информация относно пандемията, защото им липсва съответното познание. Няма нужда всички да завършим медицина, но е нужно да сме учили биология и химия на едно добро ниво. Същото се случва и с взаимоотношенията – няма нужда всички да са завършили психология, но е необходимо да имат понятие от вътрешния си свят и начините, по които психиката функционира.

В основите на психотерапията стои един фундаментален принципи – помощ за самопомощ или: „Ако дадеш риба на някого ще го нахраниш днес, ако го научиш да лови риба – ще го нахраниш за цял живот“/ориенталска мъдрост/. Познанието е онова,  което подрежда информацията, ориентира се в нея и намира приложението и в настоящето. Превръща идеите в реалност, която да преживеем, спомага за развитието и движението напред. Затова до ден днешен, най-смислената инвестиция си остава образованието – не онова тясното, обаче, а онова, което наричаме обща култура или природна интелигентност. Природната интелигентност, според мен, е умението на определени хора да наблюдават и извличат поуки от онова, което ги заобикаля. Това умение, обаче, се възпитава и отглежда, то не е даденост.

Ако се вгледаме в процеса на учене ще открием следното: Информацията се свързва с други информационни части, чрез аналогия, асоциации, логика и образува смислово свързани парчета. Парчетата се сглобяват в картина. Картината вече представлява познание, но не пълното познание. Колкото повече картини успеем да видим в земния си път, толкова по-богати ще бъдем! В това вярвам, защото го живея.

„Как можеш да стигнеш далече, 

Ако не знаеш кой си? 

Как можеш да направиш, каквото трябва 

Ако не знаеш какво имаш? 

И ако не знаеш какво да правиш 

Със всичките неща пред теб 

Тогава единственото което имаш 

Ще е лабиринт без указания. 

А всички прекрасни неща биха станали реалност.

Ако само знаеше Кой, Какво и Кога! „ Бенджамин Хоф – Даото на Пух

Познанието е духовна величина, познанието е умението как да ловим риба. То създава идея за миналото, за историята – памет/закрепя се/. Паметта изгражда основа за осъзнатост в настоящето, дава яснота и спокойствие, че имаме компас – поуките от историята. Поуките са основа на бъдещето, те са почвата, която ще послужи за люлка на визионерството ни, ще роди идеите, които да въплътим в материя. И така паметта прави мост към настоящето, а интегрираното минало хвърля мост към бъдещето. Така имаме път и посока. Може да тръгнем на изток, на запад, на север и юг – избираме посоката сами и ако северният вятър ни се стори твърде студен, познанието-компас ще ни помогне да променим посоката, паметта ще ни подскаже как да достигнем до нова посока. Ключът е в собствения ни избор, в нашето движение към света. 

Големите творци, на които се възхищаваме стъпват върху огромна история, която са интегрирали и интерпретирали по свой начин, за да провокират съзнанието и чувствата ни, за да напомнят за посоките и смисъла. Непреходните произведения достигат до нас, защото съдържат в себе си митологично познание, извечни принципи и истини, които имат способността да ни преведат през живота, създавайки повече яснота и очарование и да съпроводят инициацията ни в различните етапи на живота.

Ние българите сме благословени, имаме собствена азбука, с помощта на която можем да вървим към „науката слънце“ и да чувстваме душите си все по-греещи! 

Навремето дядо ми разказваше, че Маргарет Тачър, бидейки на посещение в България и обикаляйки страната задала въпрос: „Каква е вашата религия, осъзнали ли сте? „

Отговорът от наша страна бил: Православни християни. 

  • „Да, но имате и още една религия –  казала Маргарет Тачър[1]. Вашата религия е образованието. За първи път виждам някъде толкова образователни и културни центрове, които вие наричате Читалища. Пазете това, което сте създали, защото е изключително ценно. Аз съм впечатлена!“/цитирам по памет разказа на дядо ми, който е водил разговора/.

Добре е да знаем, че и големите нации са ни се възхищавали. И да се замислим какво се случва днес с тези центрове, какво се случва с образованието, с престижа на учителите. 

С повече образование ще отстраним шарлатаните и фалшивите новини, които днес се леят като из ведро!

Нека да се интересуваме, да учим, да четем, да търсим мъдростта на по-знаещите, за да не изпадаме в заблуди  и илюзии, които ограбват пълноценния ни живот.

Благодарна съм на всички мои учители през годините, да бъдат благословени!

Колкото повече познание, толкова повече вникване в магията на живота, толкова повече очарование и вдъхновение, толкова повече почва за нови мечти и посоки. Книгите приличат на тухли, случайност, но и прекрасна метафора за градежа. 

Днес знам, че откъснатите парченца знание водят на изток от рая, но вярвам, че познанието е райския път в живота и със сигурност е форма на любов. Светлината също изгрява от изток.

Из „Формите на любовта“.


[1] Маргарет Тачър – министър председател на Великобритания от 1979 до 1990 година

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *